03. 06. 2010 г.

Неделният  трафик беше повече от отвратителен – едно от най-омразните неща на Георги Вълков бе да шофира в неделя. Тогава пловдивските улици се задръстваха от прибиращи се от село хора, какъвто бе и самият той.
Червеният Опел сърдито ръмжеше през квартал „Смирненски” – един Господ знае кога ще има време да закара колата на сервиз – и накрая с уморена въздишка се кротна пред блока. Мъжът също въздъхна и подпря чело на волана. Главата му туптеше – беше се блъскал като каторжник на двора на къщата, а докато го бе правил, мислено се бе ровил в документите по случая с банковия обир, който разследваше. Капакът сложи майка му, която за „Довиждане” поръча другата седмица да доведе и жена си, че „то компот не се яде наготово”. Откакто се помнеше, винаги се бе удивлявал на способността й да скапе настроението на човек, просто чувстваше това като дарба, която е грехота да пилее.
– Жорко, прибираш ли се?
На пейката пред входа баба Златка примижаваше срещу него, закрила чело с длан като с козирка и лукаво се подхилваше. Георги кимна и я поздрави.
– Ай, прибирай се, че да миряса входа – продължаваха да се хилят трите й зъба. – Много ти е палава жената бе, баба. Ако и в спалнята е такава весела...
Той спря и я загледа със смръщени вежди, а тя махна с ръка.
– Шегувам се, Жорко, не ми забелязвай. Аз съм глуха, не ми пречи. Радвам ви се бе, млади сте, веселете се, обичайте се...
„Ох, Светле, пак ли!...” – хем се подразни, хем му стана смешно, като си я представи. Когато готвеше или чистеше, обичаше да се вдъхновява от любимата си музика, а на „волумето” му се завиваше свят.
На площадката на втория етаж, скръстила ръце в поза „делва” го причакваше съседката от долния апартамент, Атанасова и дори краищата на кърпата, завита около ролките, стърчаха заплашително.
– Вълков, как я мислите вие, бе? Това блок ли е или лудница? Вземи да я узаптиш тая твоята откачена жена, иначе ще свикам общо събрание на блока!
– Атанасова, ти от петък ли ме чакаш тук, на площадката – иронизира я той.         
– Ама чуй само! – и вирна показалец нагоре, откъдето наистина като далечни буреносни тътени гърмяха басите на стереоуредба. – Това не се търпи. Поне да беше свястна музика, да и се порадват и съседите, а то... Кой нормален човек слуша руски песни?
– Аз – отвърна Георги с полуусмивка-полуозъбване и пое нагоре по стълбите, но чу зад себе си злостно мърморене:
– Следовател!... Работата му е да гони хулиганите, а най-голямата хулиганка в къщи прибрал...
– Слушай сега, комшийке – започна той и бавно заслиза обратно, пристъпваше с малки крачки към нея, докато тя се озова притисната до вратата на апартамента си. – Хулиганите ги гонят полицаите, аз съм следовател. Занимавам се с тежки случаи, като убийства например. И няма да повярваш колко начини за измъкване от съдебна отговорност знам. Като нищо ще се възползвам, отдавна съм ти набрал злоба. Престани да слухтиш какво става у дома и да си правиш сензации от това. Жена ми си е вкъщи, ще слуша каквото й се иска, както ти не ни питаш слуша ли ни се чалга. Приеми нейната музика като светъл лъч в затлачената ти обща култура. Ако при теб може да се говори за такава, де.
Съседката вирна брадичка и устоя на погледа му, без да мига – същинска партизанка на разпит. И точно като такава процеди с достойнство:
– Следващият път ще извикам полиция.
– О` кей. Ракията е от теб.
За миг спря пред вратата и се намръщи. Наистина май имаше нужда да й се скара – най-малкото защото и неговата глава не беше от желязо. Кънтенето на музиката и плътният баритон на любимия певец на жена му се заби в ушите му като дебел пирон.
Светла не го видя, когато надникна в кухнята. Отворила вратата на хладилника, търсеше нещо вътре, тактуваше си с голямата двурога вилица и пееше с пълен глас на руски:

– Душата се къса, стана дупка до дупка...
               кой ще обикне такава душа?...
              Беше чиста, подобно невестина кърпа,
              а сега съм я скрил, засрамен от света...
Мъжът отиде в хола и изключи уредбата. Във внезапното затишие се вряза тънкият, почти детски фалцет на Светла. После самотната акапела млъкна, жената надникна от кухнята и тюркоазените й очи засияха от усмивката:
– Здравей, Вълчо! – и както на всяко посрещане у дома, въпреки четиринадесетте години брак, се метна на врата му и му лепна целувка. Косите й – гъст сноп от различни нюанси на златното – го помилваха по лицето с меко докосване.
И както всеки път, когато прекрачеше прага, това  му подейства като топъл успокояващ душ – забрави за раздразнението си, чукчетата в главата му полека стихнаха звънтежа си. Той обви ръце около кръста й.
– Светленце, твоят Вася Круглов пее много хубаво, ама не може ли да не вика толкова? Целият вход е на път да ни изсели с черен печат.
Тя гузно изхихика:
– Атанасова пак ли е тропала с точилката отдолу?... Що не си гледа работата?
– Тя си я гледа, мойто момиче, мрази целият свят и се чуди с какво да се заяде. Ама наистина малко прекаляваш. Никой не е длъжен да слуша руска музика.
– Както и аз не съм длъжна да слушам сръбска и гръцка, ама някой да се съобразява?... Ох, спагетите – и се втурна в кухнята, отхлупи врящата тенджера и изсипа сноп тестени пръчици.
– То и на мен малко в повече ми идва да го търпя тоя певец – промърмори Георги. Всъщност се забавляваше да я дразни. – Тая негова душа не се ли съдра най-сетне? Щото и моята се къса... заедно с нервите ми.
– О, я не ме ядосвай. Отивай при Атанасова и слушай чалга.
– Я! Подаряваш ме?!
– Естествено, че не – Светла се обърна и му се закани с вилицата. – Дори не си го помисляй.
Той застана зад гърба й, плъзна ръце под тениската и я гризна по ухото.
– А за нещо друго може ли да си мисля?...
– Прибери си лапите, Митко сега ще изскочи от детската.
– Не си познаваш детето, госпожо, то в момента е забило слушалките в ушите и е толкова заето да харесва разни глупави статуси във Фейса, че спокойно можем да му измайсторим една сестричка.
– Луд ли си, на стари години...
От вратата на кухнята се разнесе насмешлив глас:
– Вие с татко сте на тридесет и пет години, мамо, не сте чак толкова стари. Щом още си мислите за глупости...
– Ти пък откога надничаш тук, невъзпитан младежо? – майка му наведе над соса почервенялото си лице.
– Достатъчно дълго, за да видя как се натискате, докато синът ви умира от глад. Извикай ме, когато е готово. И, мамо, да знаеш, че ако продължаваш да ме измъчваш с руска чалга, ще се оплача на Агенцията за Закрила на детето.
Тя му се оплези, а когато Митко отиде отново в детската, се скара на мъжа си:
– Престани да ме награбваш, когато той е в къщи.
– Ще те награбвам където сваря, защото в спалнята вече рядко се случва.
– Вече не успявам да те дочакам, гражданино следовател – промърмори тъжно тя. – Прибирам се от ресторанта на автопилот.
– Ами тежка е царската корона, госпожо заместник-управител – върна й го той. – Нали искаш да правиш кариера.
– О, глупости... Хайде, викай Митко.
Жената доволна въздъхна, когато голямото и малкото й момче се нахвърлиха на пълните чинии. Вече рядко се случваше да се съберат всички заедно около масата. Гледайки тринадесетгодишния си син, усети как я боцва острия шип на вината. Откакто я бяха назначили в ресторанта към тризвезден хотел, нямаше време да постои с него, да му помогне за домашните или просто да поприказват. Отдавна отидоха незнайно къде вечерите, когато прекарваха тримата – смееха се, боричкаха се, танцуваха... Малкият Митко пискаше: „Тате-е-е, направи Баба Яга”.Баща му мяташе на главата си вълнен шал и пееше с треперлив старчески глас: „Деетелиини, детелини, детелиини-и-и...”, а майката и детето се търкаляха по килима от смях. Очите й се преместиха към мъжа и изумени откриха врязана на челото му бразда.
„Защо не съм я забелязала досега?”
– Ъ-ъ-ъ-ъ, мамо, щях да забравя – каза прекалено небрежно момчето. – Ще имаш ли време утре да идеш до училище?
– Защо, родителска среща ли има?... Мите, казва ли се в последния момент?
– Нне... класната те вика за нещо... не знам защо.
– Знаеш – отвърна баща му. – А да се мъчиш да скриеш нещо, не e в твоя полза. Можеш да ни  се довериш, мисля, че поне това го знаеш.
– Митко, пушил ли си?!...
– Не се излагай бе, мамо! – Помълча малко, а после с леко предизвикателство оповести:
– Сбих се... със Стефан.
– С най-добрия ти приятел?! – изуми се майка му. – Защо?
Митко не отговори, само сведе глава, но не преди родителите му да забележат избилите на бузите му червени петна.
– Заради гадже – отбеляза Георги, разменил с жена си бърз съучастнически поглед. – По-глупава причина не можахте ли да намерите?
Синът му бързо стана и отиде в детската стая, като захлопването на вратата трябваше да се подразбира като мъжки протест.
– Отиде да плаче – рече бащата. – Отиди да го видиш.
– Защо? Редно е да идеш ти – майките не водят мъжки разговори. Макар че аз съм  го правила по-често, отколкото ти.
– Светле, трябва  ли да се караме? – уморено промърмори той.
– Ние вече почти не се  караме, Вълчо... Не се свъртаме в къщи и нямаме време дори за това.
– Такъв ми е занаята.
– Знам. Не те обвинявам.
Тя му се усмихна помирително, стана, отиде до него и седна в скута му.
– Добре. Аз ще намеря време да се срещна с онази злобна мумия, класната, но ти ще поговориш с него. Не може да се бие като пехливанин на селски събор.
– Бъди сигурна, че повече няма да се повтори, вярвам на сина си. А и едно момче не става мъж, докато не се сбие за момиче, Светулке.
Тя се усмихна. Галеното име, което той й измисли докато бяха съученици в Руската гимназия, още я размекваше.
– Добре де, разбирам го, влюбен е. Ти помниш ли пъвото си влюбване?
– Аз ли? От детската градина до абитуриентския бал се влюбвах за първи път поне десет пъти.
– А сега? – засмя се тя и го целуна. Той отговори на целувката и после погъделичка с устни гърлото й, както тя обичаше.
– Май съм се изхабил – прошепна закачливо. – За последно беше една съученичка и оттогава не съм поглеждал друго момиче.
Тя се отпусна в ръцете му и се отдаде на бавните му ласки, които обаче бяха прекъснати от пискливото чуруликане на мобилния й телефон.
– Не вдигай – каза той тихо и я задържа върху коленете си. Продължиха да се целуват, но магията вече бе станала на парчета. След минута телефонът поднови досадната си мелодия.
– Боже, шефът! – изохка Светла, когато погледна дисплея. – Сега пък какво иска...
– Защо не си изключи телефона? – упрекна я Георги.
– Ти също не изключваш твоя – сопна се Светла, разстроена и ядосана, както на него, така и на шефа си. После почти изсъска: – Слушам Ви, господин Бонев.
– Светле, отивай в ресторанта. Съвсем забравих за руснаците, които дойдоха днес. Искат да организират неофициална вечеря за свои делови партньори. В осем часа, ще бъдат седем души. Настояват да са в дискретна и спокойна обстановка, така че ги настани в малката зала. Молят да съставим менюто, доверяват се на добрия ни вкус. Отивай и се заеми, че аз не съм в Пловдив.
– Господин Бонев, сега е седем без двайсет, защо не ми казахте по-рано? Какво да направя в последния момент?...
– Извинявай, трябваше да тръгна по спешност и ми изскочи от ума. Нищо де, имаш време, ще се справиш. Печено момиче си, вярвам в теб.
– Мерси – язвително каза Светла, когато чу сигналът „Свободно”. Георги взе бирата си и отиде да пусне телевизора в хола.
– Тръгвам – каза тя след малко, изправена на вратата. Той я погледа с ядосано разочарование, после направи опит да се усмихне.
– Чао. Ще те чакам.
„Ще ги посрещна, ще ги настаня и се прибирам – закани се Светла наум в таксито. – Атанас, Мая и Диана... тях ще пратя да ги обслужват за вечерта, те са най-оправните.” На прима виста съчини менюто наум, после звънна в цветарския магазин, с който работеха, за да поръча цветя. Докато стигне до ресторанта, бе дала всички разпореждания по телефона и оставаше само да приготвят малката зала. Тя беше в дъното на ресторанта – дискретно, уютно помещение, изолирано от обичайния шум. Сама аранжира изпратените цветя, запали ароматизираните свещи и пусна нежна музика на уредбата. Двете сервитьорки застанаха до масата, с ръце зад гърба. Сервитьорът зае мястото си до напитките, а самата Светла се изправи насред ресторанта, за да посрещне гостите.